Железният костюм

-Имам много силен меч и ще те уцеля право в сърцето с него.

-Аз съм с железния костюм, не можеш да ме прободеш в сърцето.

Крещяха две хлапета, които си играеха на детската площадка пред блока ми. Замислена и уморена от поредния сив и монотонен ден, аз ги подминах без дори да се обърна. Някак в съзнанието ми обаче този мини диалог възроди обърканите ми мисли. Защо никога, когато усетя опасността не успявам да облека своя железен костюм ? Все някое копче липсва и не мога да го закопчая. Така сърцето ми остава винаги на показ, точно като мишена, към която всеки притежаващ меч би се насочил. Никога не успявам да го предпазя това моето сърце и железният костюм е виновен ! Точно когато съм зашила и последното копче и смятам, че всичко ще бъде наред, някое се къса и пада на земята. С него падат и надеждите ми, че човек може да предпази сърцето си от ударите на живота.