Не ми е понятно

Защо се чувствам себе си само тогава, когато всичко започне да се срутва, тухла по тухла?
Някак си, докато си щастлив, не усещаш почвата под краката си. Илюзия и действителност се сливат в такова невероятно единство, че образуват една нова субстанция. Някой друг живее вместо теб. Онзи човек, в когото останалите те разпознават, е само твоя черупка, а душата ти се носи из небесата

Но щастието не е константно състояние. То е само вълна на повърхността на водата. Само вълна.Надига се в теб и изчезва.След това го усещаш като спомен, като сън. Като спомен за един сън. Нищо повече. Още в началото си мислиш, че е прекалено хубаво, за да е реалност, но когато свърши, този факт ти удря плесница през лицето.

Когато реалността те върне към грубите прищявки на ежедневието, към болката от лъжата, към отчаянието вследствие на безпомощността, към грешките, които не успяват да те научат на нищо, а само нараняват... Тогава осъзнаваш къде всъщност принадлежиш - към асфалта, а не към облаците.